(бр.18 от 9 май 2007 г., Т21)
Разказаното от именития ни земляк Йордан Василев, приятел и ценен автора на Т21, сякаш е приказка, красива измислица. Говорихме с г-н Василев по телефона в петък (4 май). Сподели ни следното: „Разбрах, че в Троян на 9 май ще има големи чествания по случай 90-годишнината от битките на 34-ти пехотен Троянски полк при Дойран. Реших, че сега е най-добрият момент да споделя тази много лична и много скъпа за мен история. Звучи като фантастика, но ви уверявам – истина е!”
Т21
СРЕЩАТА МИ С ТРОЯН е първо задочна и то доста отдавна. И е пълна със странности.
БАЩА МИ АСЕН ВАСИЛЕВ е в гимназията, когато Добрич става владение на Румъния през 1913 г. Дядо ми, чието име нося, е бил преди това съдията на града. Баща ми и брат му изглежда са преживели унижение и бягат. Завършват гимназия във Варна.
ПРИ ЗАПОЧВАНЕТО НА ПЪРВАТА СВЕТОВНА ВОЙНА го мобилизират и след два месеца ШЗО (Школа за запасни офицери) го произвеждат офицер. Но тогава нашата армия е организирана по териториален принцип, а Добрички полк няма. Изпращат го в 34-ти пехотен Троянски полк. И той воюва в него от 1916 г. до погрома през 1918 г. Сражава се при Завоя на Черна и при Червената стена.
ТРОЯНЕЦ СПАСЯВА ЖИВОТА МУ. При първата атака на противника с огромни сили, той понечва да се втурне напред с пистолета си, както мнозина млади офицери (най-личният между тях е Димчо Дебелянов), но фелдфебелът на ротата го дръпва и скачат в близкото блато. Атаката отминава и се оказва, че са останали живи само те двамата от целия взвод. След това изпращат ново попълнение, воюват и през есента на 1918 г. се разделят като близки хора.
БАЩА МИ ЗАМИНАВА за Германия и завършва медицина в Кьолн. Годините се нижат, той вече е уважаваният д-р Василев. Но идва великата дата през септември 1944 г. и комунистите го погват – знае фашисткия език! Опитва се да спаси семейството като се преселва от Радомир в София, но скоро идва изселване – само шест месеца след смъртта на майка ми през ноември 1947 г.
БАЩА МИ АСЕН ВАСИЛЕВ е в гимназията, когато Добрич става владение на Румъния през 1913 г. Дядо ми, чието име нося, е бил преди това съдията на града. Баща ми и брат му изглежда са преживели унижение и бягат. Завършват гимназия във Варна.
ПРИ ЗАПОЧВАНЕТО НА ПЪРВАТА СВЕТОВНА ВОЙНА го мобилизират и след два месеца ШЗО (Школа за запасни офицери) го произвеждат офицер. Но тогава нашата армия е организирана по териториален принцип, а Добрички полк няма. Изпращат го в 34-ти пехотен Троянски полк. И той воюва в него от 1916 г. до погрома през 1918 г. Сражава се при Завоя на Черна и при Червената стена.ТРОЯНЕЦ СПАСЯВА ЖИВОТА МУ. При първата атака на противника с огромни сили, той понечва да се втурне напред с пистолета си, както мнозина млади офицери (най-личният между тях е Димчо Дебелянов), но фелдфебелът на ротата го дръпва и скачат в близкото блато. Атаката отминава и се оказва, че са останали живи само те двамата от целия взвод. След това изпращат ново попълнение, воюват и през есента на 1918 г. се разделят като близки хора.
БАЩА МИ ЗАМИНАВА за Германия и завършва медицина в Кьолн. Годините се нижат, той вече е уважаваният д-р Василев. Но идва великата дата през септември 1944 г. и комунистите го погват – знае фашисткия език! Опитва се да спаси семейството като се преселва от Радомир в София, но скоро идва изселване – само шест месеца след смъртта на майка ми през ноември 1947 г.
ТАКА ТОЙ СТАВА ЛЕКАР В САНАТОРИУМА (днес СБАЛББ – бел. Т21) в Троян – първо в града, а след това е изпратен в Шамака, близо до Камен мост. Там преминаха летните месеци на моите ученически години. Завърших гимназията в Троян и кандидатствах в Университета. Приеха ме, но за записване бе нужно донаборно свидетелство от военните. Бях се явявал на комисия, но документите ми заминали някъде другаде, нали сме изселени. Отива баща ми във Военното окръжие в Ловеч, но чиновничките му обясняват, че в списъците няма такова лице Йордан Василев. По телефона му казвам, че ако не се запиша на следния ден, срокът изтича и друг влиза на мое място.
ХУКВА ТОЙ ОТ ШАМАКА пак до Ловеч и започва да настоява. Докато чиновничките упорстват, от ъгъла става някакъв волнонаемен старик, който е с гръб, и изкрещява в стойка мирно, макар да е цивилен: „Господин поручик!”. Трябва да напомня, че е август 1953 г. и тези две думи – господин и поручик – не съществуват.
НЕГОВИЯТ ФЕЛДФЕБЕЛ, с когото не са се виждали от 1918 г. Прегръдки, сълзи, както може да се очаква. Но написва и документ за мен.
ТАКА НА 34-ТИ ПЕХОТЕН ТРОЯНСКИ ПОЛК ДЪЛЖА живота на баща ми и висшето си образование. А на Троян – скъпи приятели!
ХУКВА ТОЙ ОТ ШАМАКА пак до Ловеч и започва да настоява. Докато чиновничките упорстват, от ъгъла става някакъв волнонаемен старик, който е с гръб, и изкрещява в стойка мирно, макар да е цивилен: „Господин поручик!”. Трябва да напомня, че е август 1953 г. и тези две думи – господин и поручик – не съществуват.
НЕГОВИЯТ ФЕЛДФЕБЕЛ, с когото не са се виждали от 1918 г. Прегръдки, сълзи, както може да се очаква. Но написва и документ за мен.
ТАКА НА 34-ТИ ПЕХОТЕН ТРОЯНСКИ ПОЛК ДЪЛЖА живота на баща ми и висшето си образование. А на Троян – скъпи приятели!
София, май 2007 г.
Йордан Василев
Бел. ред. Фронтовите снимки са от архива на Музея на народните художествени занаяти и приложните изкуства (МНХЗПИ) - Троян и ни бяха предоставени от директорката на културната институция Елеонора Авджиева.
