Който си го може, го може

* In memoriam: Големият Минко Босев (15 години от кончината на звездата на българската оперета)
* По-разнородно и по-концептуално (Шошо не е "четвъртъчен" автор)
* Посрещнахме "усмивките" като победители (Светла Червенкова: Няма да коментирам класирането)
* Шоуто на бай Иван от Баба Стана (един скромен нашенец се превърна в най-популярната и медийно ухажвана личност в България)
* "Дай Боже пламъкът по-скоро да бъде угасен" (наш земляк повече от половин век не се дава на диабета)

към THE BEST от архивите

In memoriam: Големият Минко Босев

(бр. 5 от 2 февруари 2005 г., Т21) 

* 15 години от кончината на звездата на българската оперета

НА 3 ФЕВРУАРИ 2005 Г. СЕ НАВЪРШВАТ 15 ГОДИНИ от смъртта на един голям и прочут троянец - звездата на българската оперета, заслужилия артист Минко Босев (р. 27.07.1927 г. - 3.02.1990 г.). Поклон!

УЧИТЕЛЯТ ПО МУЗИКА ДАНЬО ВАСИЛЕВ пръв запалва малкия Минко по пеенето и по-специално по оперетното изкуство. А това време (от 30-те до средата на 40-те години на миналия век) е първият златен период на троянската оперета и на нашата сцена се подготвят и изнасят редица постановки. Не са малко и оперетните гастроли в града ни. И Минко неизменно е в салона.

ПРЕЗ СЕЗОНА 1951/52 Г. Е ОПЕРЕТНИЯТ МУ ДЕБЮТ - в ... балета на "Сватба в Малиновка", представление, което троянци успешно изнасят и в други градове на страната. На следващата година, 1953-а, Минко Босев вече играе главна роля - на Бранко във "Волният вятър" на Дунаевски, в партньорство с примата на троянската оперета Весела Попова. На представление в Плевен, където нашите участват в републикански преглед, Минковият Бранко е харесан от големия диригент Саша Попов - дядото на оперната дива Александрина Пендачанска, и той кани троянския самодеец на голямата софийска сцена (Държавния музикален театър).

ОТТУК НАСЕТНЕ всички почитатели на оперетата в България знаят какво се случва - множество запомнящи се и обичани от публиката роли. Плюс забележително партньорство с другите големи звезди на това изкуство у нас - Мими Балканска, землячката ни Лиляна Кисьова, Видин Даскалов.

НАЙ-ВПЕЧАТЛЯВАЩ, по мнението на специалистите, е героят-шедьовър на Минко Босев във "Веселата вдовица" на Лехар, който той представя и в родния Троян през 1959 г. През 1962 г. пък звездното трио Мими Балканска, Лиляна Кисьова и Минко Босев е в Троян с "Прилепът".

ГОЛЕМИЯТ ПЕВЕЦ през сезона 1979/80 г. се изявява на троянска сцена и като режисьор - тук той поставя мюзикъла "Светът е малък" по Иван Радоев, а диригент е друг голям троянски музикант - Людмил Кунов.

ИЗКЛЮЧИТЕЛНИЯТ АРТИСТ МИНКО БОСЕВ си отива много рано и твърде млад - само на 63 години. Но дирята в българската оперета остава. Завинаги!

Т21

към THE BEST от архивите

По-разнородно и по-концептуално

(бр. 23 от 11 юни 2008 г., Т21)

* Шошо не е „четвъртъчен” автор * Художникът направи комплимент на троянската публика - тя доказа, че не я е надценил

На 5 юни в галерия „Серякова къща” беше открита самостоятелна изложба малка пластика на Веселин Шошков (Шошо). Денят беше четвъртък, обаче Генадий Маринов, открил изложбата, заяви, че Шошо не е „четвъртъчен” автор - т.е. няма нищо общо с биташко-чалгаджийския манталитет, тържествуващ (не само) през троянските четвъртъци (когато градът ни е в „плен” на традиционния седмичен битак). Класата на Шошо не е новина, но дори и дошлите на откриването десетки негови приятели, колеги, ценители и познавачи (галерията щеше да се спука по шевовете от народ – бел. Т21), бяха изненадани от показаното – тематично по-разнородно от друг път и, може би, някак по-замислено, по-концептуално. Митологични (няма как да не отбележим великолепната „Змейова сватба” или пък оня тържествуващ хедонист „Бакхус”) и литературни сюжети (май за пръв път Шошо се обръща към печалния идеалист Дон Кихот), пластични „цитати” (например по Шагал), съчетание на еротика с елегантност и тънка ирония („Мулен Руж”), самоиронични „намигвания” (кентавърския автопортрет) – Шошо предлага културни асоциации и прави комплимент на троянската публика, мислейки я като образована, чувствителна, европейска. Че не я е надценил, говорят и няколкото светкавични откупки, направени още по време на вернисажа.

Т21

към THE BEST от архивите

Посрещнахме "усмивките" като победители

(бр. 37 от 24.09.2008 г., Т21)

*Светла Червенкова: Няма да коментирам класирането

ТРОЯН ПОСРЕЩНА като победители нашите участници в заключителния кръг за избор на българския представител в Детска Евровизия 2008 – момичетата от Вокална студия „Усмивка”, ръководени от всеотдайната Светла Червенкова. И с право! Защото „усмивките” се представиха великолепно: добре изглеждаха (хубави деца, с хубави детски екипи, по детски жизнерадостни), добре стояха на сцената и най-важното – добре пееха; и въпреки второто си място (15% от общия вот) спечелиха както публиката в студиото на БНТ, така и хилядите пред екрана (за „победителите” от Велико Търново, получили над 44% от вота, ще говорим отделно – бел. Т21).

ДА ПРИПОМНИМ – през пролетта троянската ВС „Усмивка”, в тежката конкуренция на десетки групи от цялата страна, се пребори за място сред 10-те финалисти, от които ще се излъчи представителят на България за Детска Евровизия 2008; задължително условие бе представените песни да са авторски – музиката и текстът да са написани от деца от групите (нашата песен се казваше „Усмивката”). Финалният кръг, организиран от БНТ, се проведе миналия четвъртък, 18 септември, и бе предаван директно. Водещи на шоуто бяха Ути Бъчваров и Вики от „Мастило”, а гласуването ставаше с телефонни обаждания в рамките на 10 минути, като максимално разрешените обаждания от един номер (мобилен или на БТК) бяха 5.

С ПЛАКАТ „ВИЕ СТЕ ПОБЕДИТЕЛИ!”, развято българско знаме, мощни овации и огромна кутия с шоколадови бонбони двайсетината посрещачи „арестуваха” микробуса, докарал „усмивките” от София до Троян в късния петъчен следобед (19 септември, паркинга пред Общината). Славейчетата на г-жа Червенкова пък си „върнаха” с акапелно изпълнение на „Усмивката” – и там, на паркинга, без предварителна подготовка, нашите „усмивки” пак пяха великолепно. „Няма да коментирам класирането. Ще кажа само едно – изключително съм доволна от това, което „Усмивка” показа на такава сериозна сцена. Самите те много се радваха, без да се ядосват, че не първи. И още – видя се, че тяхната песен „Усмивката”, която наистина бе написана от децата, е много добра”, коментира пред Т21 г-жа Червенкова. И от нас – браво!

Т21

Моят коментар

Радвам се, че нашата „Усмивка” не спечели финалния кръг за Детска Евровизия 2008. Защото „усмивките” ни са много добри и много талантливи. И не умеят да пеят фалшиво. Т.е. – не са адекватни на Евровизия. Защото Евровизия (голямата, а се видя, че и малката е същата) е някаква пародия, музикален „апендикс” от времето на Студената война, огледален образ на социалистическата си посестрима Интервизия (където от Политбюро на КПСС нареждаха кой да спечели). Евровизия – една провинциалистка европейска манифестация на демодиран саунд, фалшиво пеене и сценичен кич. Едно смешно нещо, в което може да се роди всичко друго, но не и музикални звезди, а още по-малко музикални хитове. И най-лошото – нещо, в което победителите се определят по някакви странни регионално-етническо-религиозно-политически критерии, нямащи нищо общо с пеенето и музиката.

Ето защо съм доволен, че музикантската и модерна ВС „Усмивка” от Троян не отива на финала на Детска Евровизия 2008 в Кипър. Доволен съм и за друго – спечелилата група от Велико Търново (в наддаването с телефонните обаждания в четвъртък по БНТ) е далеч по-адекватна на този конкурс: изглеждат зле, и най-вече солистката (грозновата, пълничка, а за капак – накипрена в някакви странни одежди в стил „провинциална госпожица”; макар че други бяха още по-зле – с късополи лъскави екипчета, до съвършенство издържани в естетиката „малолетна труженичка на магистралата”), пеят (много) фалшиво и, не на последно място, страшно, ама страшно си вярват (което, ако не беше толкова тъжно, щеше да е много смешно).

А пропо – наскоро из интернет се разнесе новината, че щатският Холивуд не издържал на европейската пародия, наречена Евровизия, и готвел жестока комедия за споменатия (ниско)културен „феномен”. Чакам я с нетърпение!!!

Генадий Маринов

към THE BEST от архивите

Шоуто на бай Иван от Баба Стана

(бр. 11 от 19.11.2002 г., Т21)

Тия дни, къде на шега, но повече на истина, един скромен нашенец се превърна в най-популярната и медийно ухажвана личност в България - Бай Иван Марински от махаличката Баба Стана, кацнала над Орешака и Троянската света обител. Причините за светския „полет” на бай Иван са две основни. Първо, стоте лазарника, които дребничкият, пъргав и свеж като орешашко ергенче бабастанец чукна на 13 ноември. И второ, но първо по значение – пъстрата и достойна биография на столетника, мъдростта му и духовитата виталност – нещо рядко срещано (не само) на тия години. Но нека караме по хронологията на събитията, белязали „спринта” на байивановия светски рейтинг.

НА 10 НОЕМВРИ, три дни преди рождения, екип на предаването на папата на шоуто у нас Слави Трифонов идва на крака на Баба Стана да проучи дали ветеранът социалист и доайен на два родни съюза – журналистическия и ловно-рибарския – става за шоу(то). Сред съгледвачите е и адашът Иван Кулеков, а резултатът – взаимна любов от пръв поглед. Софиянците, и най-паче късичкият Кулеков, дясната ръка на Дългия, са шашнати и очаровани от вековното бабастанско чудо. А бай Иван им изнася истинско шоу – язди синьото си москве, гърми с ловната пушка, рецитира Вазов, бистри философските идеи на Кант, показва им самоделното черешово топче, разправя им весели случки от времето, когато техните баби са ходели прави под масата. Приятелят Кулеков пък снима с онази същата камера, с която понякога се показва при Слави.

НА СЛЕДВАЩИЯ ДЕН, 11 ноември, бТВ е залята от страхотен клип, анонсиращ гост в „Шоуто на Слави” за 14-ти (на 13-ти, заради фотболната шампионска лига, няма шоу). Още по-страхотен е анонсът в страничката в интернет.

НА 13-ТИ – денят, в който според регистъра, запазен в Троянския манастир, през 1902 година от родителите Иван Маринов и Мария Иванова в Орешак се ражда Иван Марински, а кръстникът на отрочето е Петър Йонков, събитията са като снежна топка, търкулната по урва. Сутринта цялото общинско ръководство - председателят на местния парламент Кольо Кацаров, кметът Дилян Енкин, зам.-кметовете Розалина Русенова и Йордан Ройнев имат специален приемен час за бай Иван. Столетникът пристига в компанията на двама приятели – кмета на Орешак Христо Илиев (Инчо Кмета) и живеещия в Троян бабастанчанин Милко Шотеков. Разговорът почва с шеговития въпрос на зам.-кмета Ройнев дали днес бай Иван ще ходи на лов. Отговорът е точен като светкавица: „Заради тази дандания около мене – не”. От там на сетне бай Иван „се качва на трибуната” и не дава дъх (и дума) на домакините: разкрива им житейското си верую „Познай себе си” (цитирано и на гръцки), като го доизяснява с латинската сентенция „Първо живей, а после философствай”; разказва един „пресен” спомен от 1910 г., когато се родила сестричката му Пена (и тя жива и здрава до днес), а него го пратили да викне акушерката баба Минка; коментира годините си на послушник в Митрополията в Пловдив, ученичеството в Семинарията в София и студентството си в Сорбоната в Париж

НО НАЙ-МНОГО бившият журналист се пали на професионални теми – определя (по Горки) журналистиката като „инженерство на душата” и искрено се възмущава от някои днешни радиоводещи, но не пропуска да похвали други (Ели Юрукова, Бисерка Григорова, Елена Цветкова). Този най-забавен приемен час се проточва, но все пак свършва – с цветя и поздравителен адрес.

Г-Н ШОТЕКОВ пък прочита поздравителната телеграма до юбиляря, долетяла чак от Лондон – от кралския юридически съветник с бабастански корени Джон Бризби. Следват интервюта за разни медии, надушили „апетитната плячка”.

ВЕЧЕРТА Е ГОЛЯМОТО ПРАЗНЕНСТВО, организирано от червените съпартийци на бай Иван (рожденикът е деен член на общинската организация на БСП). За радост – партизанщината тоя път е малко и отстъпва място на чисто човешкия „дискурс”. Купонът е запомнящ се. Говори се и за излязлата наскоро първа част от мемоарите на столетника, състоява се и промоцията на филма „Фауст от Баба Стана”, дело на местни автори.

ОКОЛО ОБЕД за бай Иван пристига специален автомобил от София; за столицата пътува и Милко Шотеков. Какво се случи вечерта на жълтото диванче при Дългия, видяха всички – първоначално леко стъписан, бай Иван бързо се съвзема и иззема функциите на водещия. А на Слави това явно му харесва и с любопитство слуша историите на човек, живял под властта на трима Кобурги. Видимо се впечатлява от 46-годишната присъда за нелегална дейност, отменена заради раждането на сегашния министър-председател, от срещата в Берлин с Георги Димитров, на когото бай Иван предал парична помощ от френските другари, от прозаичната история за един апартамент в Плевен, за който столетникът още води съдебни дела и т.н. Все пак Слави успява да изненада госта си – среща го с неговата съратничка от годините на съпротивата Иванка. Бай Иван е видимо развълнуван и ръката му не слиза от рамото на другарката, но след шоуто изкоментирал: „Абе, този Слави не можа ли да ми намери нещо по-младо!”. А според очевидци, при вида на чудните момичета от балет „Сатен” сърцето на прочутия сваляч, женил се три пъти и имал безброй завоевания, не изтраяло и възкликнал в кулоарите: „Ех, защо не съм с 30 години по-млад!”. По-преди пък в характерния си насмешлив тон бай Иван поставя условие на Слави: „Ако леглото в хотелската ми стая е празно – отказвам се!”. „Шоуто на Слави” с бай Иван просрочи времето с цели 15 минути (нещо, което се случва само с най-видните и качествени гости), а след приключването му зяпачи и хора от екипа направили опашка, за да се снимат с героя на вечерта.

НА 16-ТИ КУПОНЪТ ПРИКЛЮЧВА с джамбуре на открито – пред реставрираното като ново отколешно училище в Баба Стана. Във фоайето на школото бай Иван е подредил своеобразн кът на отличника с многобройните си ордени, медали, грамоти, други награди... Почерпката пък осигурява бизнесменът Павлин Дренски – внук на онази (баба) Пена, на която бе бабувала баба Минка, повикана от малкия Иванчо Марински.

Генадий Маринов

Начало

Илчо Димитров: Дай Боже пламъкът по-скоро да бъде угасен

(бр. 44 от 3 ноември 2004 г., Т21)

* Наш земляк повече от половин век не се дава на диабета

Илчо Димиторв е роден през 1931 г. в село Велчево. През 1949 г. завършва Троянската гимназия. От диабет се разболява през 1953 г., което го прави най-дългогодишният диабетик в България. Живее със семейството си в Плевен.

ОЦЕЛЯВАНЕ – НО НА КАКВА ЦЕНА...

Белята идва, когато Илчо Димитров отбива военната си служба в Димитровдград – тогава зона със специален режим. От Министерството на отбраната пристигат на инспекция в поделението. Войниците са на оръдията, готови за стрелба, редник Димитров, в окоп до гърди, упражнява наблюдение за вражески самолети през специален уред. Батарейният командир, показвайки някакво модерно оръжие, неволно натиска с длан спусъка. Три бойни снаряда политат към центъра на батареята и се забиват на два-три метра от Илчо. Той си спомня: „Не знаех дали съм на земята, или на небето, когато се озовах под лавина от пръст. Щом дойдох на себе си, взех да се опипвам, за да видя дали съм цял, или не.”

Цял е, но не се чувства добре. За два месеца високият 185 см войник става 50 кг. „И в Сахара да се намирах, сигурно нямаше да ме мъчи такава жажда, каквато изпитвах тогава. Уж нищо ми нямаше, а имах чувството, че умирам” – спомня си той.

ИМА ВОЕННИ И ВОЕННИ

В поделението никой не му вярва, че е зле, още по-лошо – мислят го за симулант. Той престава да се оплаква, но се движи като сянка. Угрижените родители започват да му изпращат колети. За два месеца отслабналото им момче изяжда килограми пчелен мед. „Сега, когато знам доста за диабета, се чудя как не съм умрял тогава” – е днешният му коментар.

Случва се така, че отново идва висш офицер на проверка. За да не излага поделението, скриват Илчо, който е кожа и кости, в телефонната централа. Но се случва полковникът да влезе тъкмо там и да надникне зад паравана, където лежи войничето. Лично го изнася на ръце, натоварва го в стара „Варшава” и го откарва в болница в Хасково. След поставената там диагноза пак лично го закарва във Военната болница в Пловдив. Илчо и до днес съжалява, че така и не е узнал името му.

ИМА МЕДИЦИ И МЕДИЦИ

В хасковската болница го подлагат на различни изследвания – най-вече на стомаха. Най-после една опитна медицинска сестра се сеща да потърсят захав в урината. Положението е толкова тревожно, че веднага го пращат в Пловдив, където започва лечение с инсулин. При изписването му, при вече спрян инсулин, Илчи пита военния лекар колко време трябва да спазва диета, и получава отговор: „Една година”. Освободен е от военна служба, подлага се на спартански режим, но като минава годината, започва да си похапва колкото и каквото му се иска. След два месеца се озовава в болница с кетоацидоза и така, непрекъснато по болници - в Ловеч, в София... Изчита купища сложна медицинска литература, от която в съзнанието му остава информация за най-страшното – тежките усложнения на болестта. Не вярва, че ще доживее и до 30 години. Но никога няма да забрави думите на проф. Иван Пенчев, „голям лекар и човек”, при когото също се е лекувал и чиито трудове е изчел: „Момче, помни, че диабетът ти няма да протече така, както съм го описал. Всеки случай е различен. Така че – вглеждай се и се вслушвай в самия себе си”. И професорът се оказва прав.

ЖИВОТЪТ ПРОДЪЛЖАВА

Илчо цял живот е стриктен и изпълнителен пациент. Не се предава, макар че стойностите на кръвната му захар се колебаят в голям диапазон дори след 40-дневен болничен престой. „Боря се всяка секунда за живота си” – така е озаглавен очерк за него във вестник „Диабет” от 1997 г. (очеркът е използван при написването на настоящия материал). Поради болестта си е имал право да не работи, но е навъртял 39 години трудов стаж – първо в родното Велчево, а после, от 1972 г. до пенсионирането си, в Плевен. Също така дълги години е зам.-председател на асоциация „Диабет” в окръжния град. В Плевен отива заради една жена. Въпреки че дълго време е живял с мисълта, че няма право на любов и семейство, за да не причинява още някому страдания и тревоги, и е бързал да изживее отредените му дни, като пътува много, чете, ходи на кино, театър, опера... Но приятелите му не мислят като него. Устройват му запознанство. На срещата той заявява, че никога няма да бъде кандидат-жених. После съжалява за грубостта си... След година двамата с Иванка свързват съдбите си. Илчо чел, че някъде дават орден на партньора на болния от диабет. Казва, че съпругата му напълно заслужава такъв орден. „Тя ми върна вкуса към живота. Истинският ми живот започна с нея, когато се оженихме на 1 януари 1872 г.” Днес Иванка и Илчо са щастливи баба и дядо – Кристиян, синът на дъщеря им Елена, е вече на 2 месеца и тежи цели 6 кг...

КОГАТО БОЛЕСТТА Е СЪДБА

Илчо Димитров се е научил да живее с болестта. Знае много за нея – случвало се е по разни медицински форуми да се изкаже така, че специалистите да го вземат за свой колега. Преподавателите в Плевенския медицински институт редовно запознават студентите си с него. Популярен е сред диабетиците в целия регион. Знае за слабостта си да говори за диабета с часове и какъвто е внимателен и деликатен, често се извинява за „лекциите” си. Но когато човек с неговата съдба и се неговата доброта обяснява що за болест е това, всеки би трябвало да замълчи. В своето писмо до редакцията Илчо Димитров разказва:

„Днешната медицинска наука нарича диабет няколко болести, но само една от тях е захарен диабет. Захарната болест е стара вероятно колкото и човешкият род. Първите описания на нейните признаци и остри усложнения са открити в египетски папирус на възраст 1550 години пр.н.е. Заболяването е било познато на древните лечители в Китай, Индия и Гърция. През І в. гръцкият лекар Аретеус кръщава изучаваното от него здравно нарушение „диабетес” – думата означава „фонтан”, „сифон”, „да изтичаш през”. Аретеус дава и първото определение на диабета: стопяване на плътта и крайниците в урината. Няколко века по-късно древноримски лекари добавят към „диабетес” името „мелитус” (меденосладък, захарен). Три хиляди години са били необходими, докато човешкият род разбере, че сладостта на урината при захарния диабет се дължи на високата захар в кръвта. А за да прелива кръвната захар в урината, е необходима много вода. Поради това Аретеус е бил прав – хората с нелекуван диабет пият много вода и изхвърлят голямо количество урина. През 1889 г. немските лекари Минковски и Фон Меринг първи потвърждават връзката между диабета и задстомашната жлеза (панкреаса). През 1906/1097 г. Цулцер открива, че инжектирането на екстракти от животински панкреаси подобрява състоянието на хора със захарна болест. През съдбовната нощ на 29 срещу 30 юли 1921 г. канадските лекари Фредерик Бантинг и Чарлз Бест използват антидиабетния хормон и спасяват с екстракта първия си „пациент” – кучето Мърджъри. През 1922 г. американската фирма „Ели Лили” и през следващата година датската фирма „Ново Нордиск” започват промишленото производство на флаконите с инсулин. На 7 юли 1989 г. лично английската кралица запали пламъка на надеждата пред обявената за музей къща на откривателя на инсулина д-р Фредерик Бантинг. Пламъкът ще гори, докато захарната болест не бъде напълно победена. Дано само човечеството не чака още няколко хилядолетия. Дай Боже този пламък, символизиращ борбата с диабета, по-скоро да бъде угасен!”

Нели Генкова

ТРОЯН – МАЛКО, НО ОТ КЛАСА

* Не съм от провинцията, а от Троян

ТРОЯН Е МАЛЪК ГРАД. Актуалните данни (от края на 2003 г.) сочат 37 562 жители за общината (градът плюс 21 села) и 24 991 в Троян. Троянци обаче, и не съвсем без основание, са убедени, че тук е като в известния американски филм - "Малко, но от класа".

В ТРОЯНСКИЯ КРАЙ ДОСТА ИМЕНА ЗАВЪРШВАТ НА "-СКИ" - Радевски, Балевски и т.н., което издава родовите преселения от Македония, описани от историците. Неотдавна един известен троянски бизнесмен с фамилия Пейковски случайно бе спрян от екип на една от националните телевизии, правещ някаква анкета. И на въпроса "Вие от провинцията ли сте?" той някак си естествено отговори: "Не, от Троян!". Няма да навлизаме в народопсихологическата територия на най-известния ни съгражданин - Иван Хаджийски, но ще си позволим кратко разсъждение върху този отговор. Троянци, разбира се, си имаме своите провинциални комплекси - при българските реалности и българската центрираност на големите неща около столицата това е неизбежно. Но наред с комплексите си нашите хора са заредени и със солидно самочувствие - идещо от някакво усещане за по-особено положение и траен успех.

Къде са корените на троянското самочувствие?

ПРЕЗ ВЪЗРОЖДЕНСКИЯ 19-И ВЕК, а и доста по-рано, Троян се превръща в "икономически тигър" (според съвременната терминология) - не само в района на Централна Стара планина, но и изобщо в днешната Северна България. Троянските занаятчии мерят ръст с центрове от порядъка на Габрово - и като майсторлък, и със стопанските си резултати. Според данните в стара занаятчийска кондика (около 1860 г.) за един сезон само търговецът Иван Марков е изпратил към Пловдив 60 000 алибии троянски шаяк. Друг далеч по-ранен документ, турски регистър за владеене на спахилъци от 1608 г., пък отбелязва годишен приход на Троян от 16 500 акчета - твърде солидна сума за онова време. Най-развитите занаяти са абаджийството, различните дървообработващи занаяти, ковачеството, медникарството, тъкачеството, калпакчийството, най-троянският занаят - грънчарството, който и до днес има стопанско значение в нашия край. Познавачите говорят дори за троянска керамична школа, а т. нар. троянска шарка (специфичната ангобна керамична украса) е станала емблема на българската керамика изобщо - който не вярва, нека влезе в някое от сувенирните магазинчета по Черноморието и да види каква керамика си вземат за спомен от страната ни чужденците.

В МОДЕРНИЯ 20-И ВЕК Троян продължава да бъде това, което е. Тоест - един динамичен и успял в икономическо отношение град. През 1912 г. сериозният местен фабрикант - производителят на платове Петър К. Балевски (от друга клонка на този род е дългогодишният шеф на БАН акад. Ангел Балевски, който винаги е подчертавал, че е троянец), предоставя за обществени нужди част от електроенергията, произвеждана от собствената му ВЕЦ. Така Троян става третият град в България, след София и Пловдив, започнал да се електрифицира още преди войните. През 20-те, 30-те и 40-те години пък тук се творят икономически чудеса, в основата на които е един нов, самоизградил се и много дързък елит от образовани, европейци по дух, предприемчиви млади мъже, поставили си за задача и успели да преобърнат града. Тяхно дело е Водният синдикат, който само за три години (през 1929 г.) пуска в експлоатация нова модерна ВЕЦ и осигурява собствен енергиен източник за троянската промишленост. Пак те (през 1935 г.) основават "Копроиз" - предприятие за производство и търговия на шперплат, което за две години излиза на западните пазари и става лидер на Балканите (негов наследник е днешният гигант "Лесопласт" АД). Те са "моторът" на Троянската популярна банка (създадена през 1914 г.), която е в основата на всички сериозни начинания по това време. Банката не само кредитира, но и самата тя поема редица стопански инициативи. Една от големите й заслуги е подкрепата на местното занаятчийство и въобще на тъй наречения дребен и среден бизнес - доставя суровини и материали на преференциални цени, организира презентации на троянски стоки в чужбина, финансира дори създаването на рекламен филм за туристическите възможности на Троянско, което за 30-те години си е направо революция, подпомага създаването на постоянна занаятчийска изложба в града - предшественик на днешния уникален за страната Музей на народните художествени занаяти... Фактът, че местните акционери (физически и юридически лица) на Троянската популярна банка достигат 2000, говори сам по себе си. Примерите за динамиката и размаха на стопанското развитие в онези години са твърде много: обувната фабрика на Никола Цонковски, учил във Виена и работил в тамошен клон на "Саламандър", но се върнал да прави бизнес в родния град (за жалост национализацията съсипва това най-добро предприятие за дамски обувки в България); колбасарската фабрика на братя Таслакови, дървопреработвателните фабрики "Братя Семерджиеви", "Хемус", "Обнова" и др., кожухарска фабрика, няколко керамични предприятия, транспортни фирми и т. н.

ПОСЛЕ - СЛЕД 1944 Г. - ТРОЯН продължава да "трупа точки" в посока на промишленото си развитие. На базата на малка електротехническа работилничка се създава гигантът за производство на електромотори "Елпром" (сега "Елма"), ЗММ "Машстрой" - за стругове, ХФЗ (днешната "Балканфарма - Троян", чийто продукт "Троксевазин" оглавява търговската листа на групата "Актавис") - за лекарства, "Хемус" - маси и столове (за съжаление в началото на 2009 г. "Хемус" АД фалира, а година по-късно го последва и "Елма", спря производството и в "Машстрой" - бел. авт.), "Болшевик" (сега "Витекс" АД) - за вълнени платове, и много други. И никак не е случайно, че Троян влиза в челната петица на градовете у нас с най-много промишлено производство на глава от населението. Доста троянци имат заслуга за всичко това, но непременно трябва да се спомене Марин Грашнов (бащата на рано починалия шеф на М-тел Владимир Грашнов), който над 20 години е министър на строителството и промишлеността.

ДНЕС? ХУБАВОТО Е, че благодарение, а в някои случаи и въпреки приватизацията, много от големите троянски предприятия оцеляха. А някои - като "Балканфарма", "Лесопласт", новото подразделение на "Софарма" в троянското село Врабево и др., уверено вървят напред. Това пък е един от факторите за ниската безработица в този район - по-ниска от средната за страната, и сравнителната икономическа стабилност. По-важното обаче е друго. В Троян с изключителна динамика се развива средният и дребният бизнес. Статистиката показва, че в момента в община Троян има над 3000 данъчно регистрирани фирми, от които 400 - по ДДС. Над 50% от промишленото производство в цяла Ловешка област, 60% от износа и над 40% от вноса се реализират от Троян, като доста сериозен дял се пада на точно този сектор - дребния и средния бизнес. Особено много са мебелните фирми, макар това производство тук да не се опира на сериозни традиции. Факт е обаче, че все по-често - наред с керамиката и прочутата Троянска сливова ракия, която се произвежда от "Винпром Троян" (безспорният лидер у нас в производството на плодови ракии, редовен златен медалист от пловдивското изложение "Винария"; през 2007 г. обаче „Винпром Троян”, както и марката „Троянска сливова ракия”, бяха закупени от чешката фирма „Рудолф Йелинек” (Rudolf Jelinek) - бел. авт.) - името на Троян все по-често се свързва с мебелите. Сериозен е делът и на другите дървообработващи фирми, на керамичните цехове (те пък стъпили на вековна традиция), на многото малки машиностроителни фирми, гравитиращи около големите заводи и произвеждащи различни детайли, на търговски и транспортни фирми, на все повечето фирми, заети в туристическия бранш и т. н. (Най-голямата троянска промишлена фирма днес е „Калинел” ЕООД - лидер в бранша си, производство на олекотени завивки, у нас, на Балканите и в Европа; „Калинел” (близо 2000 работници – в основната база в Троян и дъщерните производствени структури в Червен бряг, Тевен, Ямбол и Враня, Сърбия) е собственост на троянския бизнесмен инж. Марин Радевски (1958-2021) и е основен доставчик на мегаконцерна „Икеа” (IKEA) - бел. авт.)

И МОЖЕ БИ КАЗАНОТО ДОТУК ДАВА ОБЯСНЕНИЕ защо община Троян зае престижното 14-о място (от общо 264 български общини) в комплексната класация в доклада на Програмата за развитие на ООН (ПРООН) за България за 2002 г.

НА ТУРИЗМА ОБАЧЕ ТРЯБВА ДА ОТДЕЛИМ малко повече внимание - и не само защото е залегнал като приоритетен отрасъл в общинската стратегия за развитие. А по-скоро, защото тук наистина има добър туристически потенциал. Ще споменем курортното селище Беклемето (при Троянския проход, което набира скорост като зимен център), на манастирското село Орешак с Троянската Света обител "Успение Богородично" (третият по големина манастир в България) и Националното изложение на художествените занаяти, Черни Осъм - граничещо с чуднокрасивия биосферен резерват "Стенето" (част от Национален парк "Централен Балкан" - най-големия у нас), минералните курорти Шипково и Чифлик, съседното градче Априлци под Марагидик (то е център на отделна миниатюрна община с малко над 3000 жители, но е плътно свързано с Троян), където предстоеше да се строи голф игрище (щеше да се строи, имаше и подходящ общински терен, но политически и други боричкания осуетиха идеята и отказаха инвеститорите; "върхът на сладоледа" пък бе проведеният и, разбира се, провалил се поради липса на "кворум" местен референдум да има или не голф игрище в Априлци - бел. авт.).

Толкова за най-сериозното основание на троянското самочувствие.

НО, РАЗБИРА СЕ, ИМА И ОЩЕ. Например - Троянският Балкан. Защото не е възможно да живееш тук - сред ласките и великолепието на могъщия Хемус (Стара планина), и да не "попиеш" нещичко от това могъщество. Може пък да има нещо вярно в местната закачка, че "Балканът ражда хора, а полето - тикви". Кой знае?! Доказателство за неоспоримия чар на Троянския Балкан е и напливът на чужденци, които искат да си купят имоти тук. "Чужденците купуват като луди, а търсенето надхвърля 4-5 пъти предлагането", това заяви наскоро собственикът на най-голямата троянска фирма за продажба на имоти „W-oil” Вили Иванов (днес, през 2021 г., интересът към закупуване на имоти в Троянско е намалял, но интересът не е изчерпан и тенденцията в някаква степен се запазва - бел. авт.). Трудно ще ни е да изброим природните забележителности в този край, пък и както казват старите хора: "Става с виждане!".

НАКРАЯ, НО НЕ ПО ЗНАЧЕНИЕ, трябва да кажем и за личностите - защото, съвсем не без основание, троянци се гордеем с многото си именити земляци. Във всички области. Писателите - Христо Радевски, Ламар, първата българска поетеса Екатерина Ненчева, Димитър Гимиджийски; хуманитаристите - народопсихологът Иван Хаджийски, публицистът проф. Марко Семов, философите проф. Цочо Бояджиев и Найден Шейтанов, литераторите Минко Николов и Йордан Василев, педагогът проф. Найден Чакъров, краеведът Ганко Цанов; художниците Пенчо Балкански, Иван Шошков, Бочо Донев, Васил Главлешки, Милко Диков, Иван Пеевски, Веселин Шошков; музикантите Лиляна Кисьова, Минко Босев, Красимир Кюркчийски, Богдана Карадочева, Чочо Владовски; актьорите Аня Пенчева, Иван Балсамаджиев; математиците проф. Пенчо Петрушев, проф. Петър Минев; техниците акад. Ангел Балевски, проф. Цачо Цачев, проф. Дамян Данчев; лекарите акад. Никола Шипковенски, проф. Минко Мондешки, проф. Минко Шейтанов, проф. Христо Браилски; спортният журналист Сашо Диков; политиците и държавниците Цочо Шипковенски, Никола Гимиджийски, Власи Власковски, Милко Балев, ген. Добри Джуров, Мирослав Севлиевски, Стела Банкова, Евгений Узунов, Минко Герджиков; редица успешни бизнесмени - от миналато и днешни; църковни служители - архимандрит Макарий, патриарх Максим, Скопски и Пловдивски митрополит Максим Пелов; и много, много други ...

*****

Троян в дати и цифри

* Троян възниква през 13-14 век край стария римски път Виа Траяна, който носи името на прочутия със строителните си дела император Траян - пътят обаче не е построен от него и е съществувал далеч преди римляните да се появят по нашите земи. Най-вероятно и името на Троян идва от Виа Траяна (Via Traiana, Траяновия път). Трасето на римския път е съхранено до днес - според специалистите това е най-добре запазеният римски път у нас - и е на път да се превърне в туристическа атракция.

* Римската крепост Состра (намираща се в землището на с. Ломец и на метри от пътя Ловеч – Троян – бел. авт.), която се разраства до голямо крайпътно селище, може да се смята за античният предшественик на днешен Троян. Обектът интензивно се разработва под ръководството на зам.-директора на Националния исторически музей (НИМ) и наш земляк проф. д-р Иван Христов и със съвместните усилия (материални и морални) на Община Троян, НИМ, Музея на народните художествени занаяти и приложните изкуства (МНХЗПИ) и Ротари клуб – Троян (датата 10 ноември (254 г.) се смята за рождена на възстановената след готските нашествия Состра и отскоро се чества като втори празник на Троян; основният троянски празник, разбира се, е Петковден, 14 октомври, деня на небесната покровителка на града ни и патрон на градската църква – св. Параскева-Петка – бел. авт.)

* През 1660 г. Троян за пръв път се появява на европейска географска карта – тази на французина Никола Сансон; градът е отбелязан и на италианската карта на Джакомо да Ваньола от 1689 г.

* През 1830 г. цариградският патриарх Константий I обявява Троянския манастир за ставропигиален (т. е. - подчинен пряко на Цариградската патриаршия); Манастирът е основан около 1600 г.

* През 1835 г. се изгражда новата църква "Успение Богородично" в Троянския манастир и църквата "Света Петка" в Троян.

* През 1868 г. Троян е обявен за град; същата година се изгражда шосето, което го свързва с Ловеч.

 * През януари 1872 г. Левски основава в Троянския манастир единствения в страната изцяло монашески революционен комитет, оглавяван от бунтовния троянски поп арх. Макарий; по-рано комитет е основан и в Троян.

* В началото на 90-те години на 20-и век, по времето на първия демократично избран троянски кмет след 10 ноември 1989 г. Константин Фичев, 14 октомври (Петковден) е възстановен като празник на града (според храмовия празник, както е по стара българска традиция).

* През 2004 г. община Троян наброява 37 562 жители, а град Троян - 24 991. Най-голямото троянско село е Орешак - 2276 жители. През 1990 г. населението на общината е било 41 258, а на Троян - 28 539. През 1999 г. данните са съответно 38 814 и 24 252.

* Троян се намира на 395 м надморска височина, Троянският проход е най-високият старопланински проход - 1526 м.

* Троян се намира на 165 км от София, на 123 км от Пловдив, на 70 км от Плевен, на 35 км от Ловеч

* В град Троян има четири средни училища, едно основно и две начални; в близкото с. Черни Осъм се намира единствената в страната Гимназия за планински водачи (СУ„Васил Левски”), училища има в още три троянски села – Орешак, Борима и Дебнево.

* На 26 октомври 2003 г. инж. Дилян Енкин спечели трети пореден кметски мандат. В 29-членния Общински съвет влязоха представители на 8 партии, като най-многобройна бе групата на БСП с 13 съветници. (На местните избори през 2007 г. победа извоюва кандидатът на ГЕРБ Минко Акимов, който убедително надделя на балотажа над кандидата на левицата и претендент за четвърти мандат инж. Дилян Енкин; в местния парламент пък се оформи 16-членно мнозинство от групата на ГЕРБ  /8 съветници/ и десния алианс „Избор за Троян” /СДС – 1, ДСБ – 1, ССД – 1, ВМРО – 3, НДСВ – 1, Новото време - 1/, а в опозиция останаха БСП /8 съветници/ и „Атака” /4 съветници/. На местните избори през м. октомври 2011 г. кметската победа извоюва кандидатката на БСП и бивш депутат от Ловешкия многомандатен район Донка Михайлова, спечелила с внушителна преднина балотажа срещу кандидата на ГЕРБ и досегашен кмет Минко Акимов; в Общинския съвет разпределението на мандатите бе следното: БСП има 10 съветници, ГЕРБ - 9, коалиция „Избор за Троян” - 4, „Атака” - 2, ВМРО-БНД, ДСБ, РЗС и ДПС - по 1. На местните избори през 2015 г. отново убедителна победа за Донка Михайлова, която спечели балотажа срещу кандидата на ГЕРБ инж. Димитър Шишков с почти двойно повече гласове; в местния парламент разпределението е следното: ГЕРБ и БСП с по 10 съветници, местната коалиция "Избор за Троян" - 5, ВМРО - 2, ДПС - 2 /впоследствие единият стана независим/  - бел. авт.). На местните избори през 2019 г. поредна трета и още по-убедителна победа на Донка Михайлова на първи тур (опонентите й бяха двама – кандидатът на ГЕРБ инж. Иван Миховски и кандидатът на МК „Глас народен” Николай Тодоров); в местния парламент разпределението бе сходно с това от предишния мандат: ГЕРБ и БСП с по 10 съветници, Местната коалиция „Глас народен” /наследник на „Избор за Троян”/ - 4, ДПС - 3 и ВМРО - 2).

2004 г., Троян, актуализиран

Генадий Маринов

*** Материалът бе поръчан от в-к „Новинар” и бе публикуван в броя на изданието от 28 юли 2004 г. и в сайта му

Начало