(бр. 8 от 29.10.2002 г., Т21)
Преди две седмици прочутият българист Петер Юхас бе в Троян – на гости на приятеля си Кольо Петков.
Проф. Петер Юхас. Роден е на 20 октомври 1930 г. в село Комади, в Унгарскта пуста; „Станах на 72, а приятелката ми е на 23, и често ми казва: Петре, когато си във форма, изглеждаш на 71”, насмешливо коментира професорът. Завършва педагогическото училище в малкия градец недалеч от Комади. „Обичах да уча под един огромен чинар в двора на училището – под същия чинар през 1844 г. големият унгарски композитор Ференц Еркеле написва националния химн на Унгария”, споделя човекът, „орисан на двe родини”; и допълва: „За разлика от българския химн – сменян като бельо, унгарският си е един и същ вече 158 години. Този химн е като национална молитва, пък и започва така – „Боже, благослови унгареца...” После учи Унгарска литература в университета „Петер Пазман” в Будапеща, но през 1950 г. продължава – вече Българска филология - в Софийския университет, като завършва за три години („Петте години, които ми предстояха в София, ми изглеждаха ужасно дълги, затова реших да завърша университета с хусарски устрем. Направих пътека до декана, за да ми разреши да взема първи и втори курс заедно. Отначало отказваше, ама като му казах „Другарю декан, и в първи курс не разбирам нито дума, защо тогава да не ходя и в часовете за втори курс”, склони”) След това „изневерява”, както самият той се изразява, на дипломата си, и става дипломат – културно аташе в Москва, после в София. Превратностите на съдбата обаче го връщат при професията и истинското призвание. Автор е на 10 книги и над 400 статии, преводач на българска драматургия и проза, съавтор на „История на българската литература” с Ищван Шипош, изследовател и на българската история. В момента Петер Юхас е гост-професор в Софийския университет – преподава История на унгарската литература. За заслугите си към страната ни е награден с най-високото българско отличие – орден „Стара планина”. „Като студент в София се ожених за най-хубавата българка, но въпреки това обичам България” – в неподражаемия си афористичен стил разказва за личните си дела г-н Юхас. От първата си съпруга има един син, Георги, а от втората – унгарка, две дъщери. „Георги е типичен българин – наскоро имахме среща в петък, в 3 часа; дойде в 3 часа, в петък, но след две седмици. Голямата ми дъщеря знае отлично български, малката – не, но и двете обичат България. Малката обаче не иска да идва на море тук след злополучната ни съвместна почивка едно лято; аргументите й: „Татко, ти имаш толкова приятели в България, че не ти остава и минутка за мене”. Бохем и хедонист по дух, освен на българската женска хубост Петер Юхас е голям почитател и на родните питиета: „Най-обичам мавруд – виното, което се пие на именния ден на Бога”.
Преди две седмици прочутият българист Петер Юхас бе в Троян – на гости на приятеля си Кольо Петков.
На 20 октомври пък литераторът, унгарец по рождение, но здраво свързан с нашата страна, и както сам твърди, „орисан на две родини”, навърши 72 години (и от нас – честито!). Третият повод, но не по значение, да направим това интервю с г-н Юхас, бяха двете му съвсем „топли” книги – „Орисан съм на две родини”, издадена по настояване и със спонсорството на Сдружението на българите в Унгария (Българско републиканско самоуправление – Будапеща), и „Договорът ми с Бога”, и двете уж повече мемоарни и „автопортретни”, пък безмилостно влюбено вгледани в българите и българското. И четвърто – него спокойно можем да го турим и най-отпред – Петер Юхас е събеседник виртуоз и възможността да си поговориш с него е голяма чест, удоволствие и предизвикателство.
Проф. Петер Юхас. Роден е на 20 октомври 1930 г. в село Комади, в Унгарскта пуста; „Станах на 72, а приятелката ми е на 23, и често ми казва: Петре, когато си във форма, изглеждаш на 71”, насмешливо коментира професорът. Завършва педагогическото училище в малкия градец недалеч от Комади. „Обичах да уча под един огромен чинар в двора на училището – под същия чинар през 1844 г. големият унгарски композитор Ференц Еркеле написва националния химн на Унгария”, споделя човекът, „орисан на двe родини”; и допълва: „За разлика от българския химн – сменян като бельо, унгарският си е един и същ вече 158 години. Този химн е като национална молитва, пък и започва така – „Боже, благослови унгареца...” После учи Унгарска литература в университета „Петер Пазман” в Будапеща, но през 1950 г. продължава – вече Българска филология - в Софийския университет, като завършва за три години („Петте години, които ми предстояха в София, ми изглеждаха ужасно дълги, затова реших да завърша университета с хусарски устрем. Направих пътека до декана, за да ми разреши да взема първи и втори курс заедно. Отначало отказваше, ама като му казах „Другарю декан, и в първи курс не разбирам нито дума, защо тогава да не ходя и в часовете за втори курс”, склони”) След това „изневерява”, както самият той се изразява, на дипломата си, и става дипломат – културно аташе в Москва, после в София. Превратностите на съдбата обаче го връщат при професията и истинското призвание. Автор е на 10 книги и над 400 статии, преводач на българска драматургия и проза, съавтор на „История на българската литература” с Ищван Шипош, изследовател и на българската история. В момента Петер Юхас е гост-професор в Софийския университет – преподава История на унгарската литература. За заслугите си към страната ни е награден с най-високото българско отличие – орден „Стара планина”. „Като студент в София се ожених за най-хубавата българка, но въпреки това обичам България” – в неподражаемия си афористичен стил разказва за личните си дела г-н Юхас. От първата си съпруга има един син, Георги, а от втората – унгарка, две дъщери. „Георги е типичен българин – наскоро имахме среща в петък, в 3 часа; дойде в 3 часа, в петък, но след две седмици. Голямата ми дъщеря знае отлично български, малката – не, но и двете обичат България. Малката обаче не иска да идва на море тук след злополучната ни съвместна почивка едно лято; аргументите й: „Татко, ти имаш толкова приятели в България, че не ти остава и минутка за мене”. Бохем и хедонист по дух, освен на българската женска хубост Петер Юхас е голям почитател и на родните питиета: „Най-обичам мавруд – виното, което се пие на именния ден на Бога”.
- Г-н Юхас, защо казвате, че сте „изневерили” на дипломата си?
- Завършвайки Българска филология, аз сключих своеобразен договор с Бога. После напуснах професията и станах дипломат. За участието си в Унгарските събития през 1956 г. обаче влязох в затвора (и както при Вапцаров – „попаднах на хора”). Трите затворнически години блокираха всичките ми пътища към дипломацията, но ме върнаха към договора ми с Бога. И никога насетне не изневерих на този договор.
- Антикомунистическите убеждения са ти докарвали много бели на главата по онова време?
- Да, дори ме изгониха от България преди 27 години. По това време превеждах много, но само стойностни неща, а не лансираните от режима литературни бездария и послушковци. Обаче тогавашните български „естетици” с дървени ташаци измислиха и лепнаха на такива като мене етикета „вкусовщина”. Литературният началник Георги Джагаров дори уточни в писмо защо ме гонят и там етикетът бе обяснен като „субективизъм”. По този повод един приятел ме попита: „Петре, защо те гонят, като те хвалят?!” Логично – за всеки нормално мислещ човек субективизмът, личният поглед в литературата е достойнство, но не и за онези с дървените т.... След изгонването ми от България мислех да се занимавам само с руска литература, обаче договорът с Бога не ми позволи. След време написах книга за българите в Македония – „Историческата истина и политическата реалност”. Този път протестира югославското правителство и отново бях уволнен. Но нали съм сключил договор с Бога – продължавам и до днес.
- Но не можеш да се оплачеш от липса на признание сега?
- Така е. И трябва да Ви кажа – получих признанието, за което съм мечтал. Освен най-високите награди – орден „Стара планина”, І степен и титлата „Доктор хонорис кауза” на Софийския университет, българите в Унгария издадоха моя книга. Вижда се, че признанието е като сламена шапка – има си своето време. А по принцип, след като станеш на 70 години, идва времето на сламената шапка.
Днес мога съвсем скромно да заявя – малцина българисти по света са като Петер Юхас. Защото за мен България стана съдба и за половин век станах българин с унгарски паспорт. Защото сърцето не е от камък, а и камъкът се сгрява – трагедията на ослепелите войници на Самуил, на разкъсната след Ньойския договор България стана и моя трагедия.
И пак съвсем скромно ще кажа, че едва ли има по-продуктивен днешен български писател от мене. Когато Тургенев прочел разказа на Толстой за един кон, възкликнал: „Лев Николаевич, нима никога не сте били кон?!”. И на мене българи са ми казвали: „Петре, нима никога не си бил кон?!”
- Имаш доста богата библиография.
- Не си броя книгите и статиите. Има колеги и колежки, които цял живот обясняват разни неща на хората. Аз не обяснявам. Аз не разбирам нещата и чрез това, което пиша, се опитвам да ги изясня на себе си. Пиша най-вече, когато усетя миризмата на лъжата.
- Миризмата на лъжата?
- Да. Шест години чаках да излезе книгата ми „Тюрко-българите и маджарите”, където се борех с една лъжа за произхода на прабългарите. По същия начин ме дразни творчески лъжа за съдбата на българите в Македония. Написах три студии – „Историческата истина и политическата реалност”, „Началото на българското Възраждане в Македония” и „Дарделдисването (думата е взета от Найден Геров – бел. П. Ю.) на българите”.
- Защо смяташ, че съдбите на Македония и Трансилвания си приличат?
- Защото и двете етнически територии са откъснати насила от родината си – Македония от България, а Трансилвания (днес в Румъния – бел. Г. М.) от Унгария. Но има и голяма разлика. И до днес в Унгария смятаме трансилванците за временно откъсната част от унгарския народ. Те имат унгарски карти за белзплатно учене и лечение и за работа в Унгария. Тези трансилвански унгарци усещат, че майката родина ги обича. В България отношението към македонците е по-друго.
- Каква е оценката ти за днешна България?
- В приказките на Андерсен царят е гол. В България той се фука със скъпия си испански костюм, а народът е гол, гладен и беден. Днешният българин ми прилича на оня оптимист, който паднал от 20-я етаж и на третия си казал: „Щом до тук нищо не ми се случи, тъй ще е и по-нататък”. Милион и половина българи напуснаха страната – България не е губила толкова кръв и плът във всичките войни, които е водила. Кой ще работи тук, кой ще създава работни места?
- А как е в Унгария?
- През периода 1998-2002 вървяхме по правия път; заплатите се удвоиха – минимумът стана 400 марки, а един унгарски професор получаваше по 2500 марки. Преди три месеца обаче нашият народ с изпит акъл пак избра комунистите. И тръгнахме надолу. Комунистите никога не са се борили за интересите на Унгария. Преди те бяха интернационалисти и обслужваха Руската империя, сега са космополити и „полягат” на Америка.
- Кажи ни нещо и за Троян, идваш не за пръв път в нашия град.
- Троян ме привлича, защото по нещо ми напомня за онази България от старите снимки, която вече я няма. За първ път бях тук през 1950 г. в село Белиш, на гости на моя студентски съквартирант и приятел Димитър Марковски. На двора на къщата му в Белиш имаше парче от жп релса, служеща за наковалня – бащата на Димитър го бе донесъл от Унгария от фронта. Днес на вилата си и аз си сложих такова парче – много е удобно.
- Минаваш за скандална личност, особено след онази жестока книга „Смъртта не е алиби”, в която казваш много тежки истини за някои наши творци.
- Беше редно да представя десетките надути придворни поети и писатели такива, каквито са – голи. А иначе около мен постоянно има анекдоти, лепят ми се. Например този: на един му откраднали магарето. Той попитал съседа си знае ли нещо. Съседът убедително му отвърнал: „Ти за крадец ли ме смяташ?”. Но в този момент дългоухото изревало от съседския двор; без да трепне, комшията рекъл: „Ти на мене ли ще вярваш, или на магарето?”
Интервю на Генадий Маринов
- Завършвайки Българска филология, аз сключих своеобразен договор с Бога. После напуснах професията и станах дипломат. За участието си в Унгарските събития през 1956 г. обаче влязох в затвора (и както при Вапцаров – „попаднах на хора”). Трите затворнически години блокираха всичките ми пътища към дипломацията, но ме върнаха към договора ми с Бога. И никога насетне не изневерих на този договор.
- Антикомунистическите убеждения са ти докарвали много бели на главата по онова време?
- Да, дори ме изгониха от България преди 27 години. По това време превеждах много, но само стойностни неща, а не лансираните от режима литературни бездария и послушковци. Обаче тогавашните български „естетици” с дървени ташаци измислиха и лепнаха на такива като мене етикета „вкусовщина”. Литературният началник Георги Джагаров дори уточни в писмо защо ме гонят и там етикетът бе обяснен като „субективизъм”. По този повод един приятел ме попита: „Петре, защо те гонят, като те хвалят?!” Логично – за всеки нормално мислещ човек субективизмът, личният поглед в литературата е достойнство, но не и за онези с дървените т.... След изгонването ми от България мислех да се занимавам само с руска литература, обаче договорът с Бога не ми позволи. След време написах книга за българите в Македония – „Историческата истина и политическата реалност”. Този път протестира югославското правителство и отново бях уволнен. Но нали съм сключил договор с Бога – продължавам и до днес.
- Но не можеш да се оплачеш от липса на признание сега?
- Така е. И трябва да Ви кажа – получих признанието, за което съм мечтал. Освен най-високите награди – орден „Стара планина”, І степен и титлата „Доктор хонорис кауза” на Софийския университет, българите в Унгария издадоха моя книга. Вижда се, че признанието е като сламена шапка – има си своето време. А по принцип, след като станеш на 70 години, идва времето на сламената шапка.
Днес мога съвсем скромно да заявя – малцина българисти по света са като Петер Юхас. Защото за мен България стана съдба и за половин век станах българин с унгарски паспорт. Защото сърцето не е от камък, а и камъкът се сгрява – трагедията на ослепелите войници на Самуил, на разкъсната след Ньойския договор България стана и моя трагедия.
И пак съвсем скромно ще кажа, че едва ли има по-продуктивен днешен български писател от мене. Когато Тургенев прочел разказа на Толстой за един кон, възкликнал: „Лев Николаевич, нима никога не сте били кон?!”. И на мене българи са ми казвали: „Петре, нима никога не си бил кон?!”
- Имаш доста богата библиография.
- Не си броя книгите и статиите. Има колеги и колежки, които цял живот обясняват разни неща на хората. Аз не обяснявам. Аз не разбирам нещата и чрез това, което пиша, се опитвам да ги изясня на себе си. Пиша най-вече, когато усетя миризмата на лъжата.
- Миризмата на лъжата?
- Да. Шест години чаках да излезе книгата ми „Тюрко-българите и маджарите”, където се борех с една лъжа за произхода на прабългарите. По същия начин ме дразни творчески лъжа за съдбата на българите в Македония. Написах три студии – „Историческата истина и политическата реалност”, „Началото на българското Възраждане в Македония” и „Дарделдисването (думата е взета от Найден Геров – бел. П. Ю.) на българите”.
- Защо смяташ, че съдбите на Македония и Трансилвания си приличат?
- Защото и двете етнически територии са откъснати насила от родината си – Македония от България, а Трансилвания (днес в Румъния – бел. Г. М.) от Унгария. Но има и голяма разлика. И до днес в Унгария смятаме трансилванците за временно откъсната част от унгарския народ. Те имат унгарски карти за белзплатно учене и лечение и за работа в Унгария. Тези трансилвански унгарци усещат, че майката родина ги обича. В България отношението към македонците е по-друго.
- Каква е оценката ти за днешна България?
- В приказките на Андерсен царят е гол. В България той се фука със скъпия си испански костюм, а народът е гол, гладен и беден. Днешният българин ми прилича на оня оптимист, който паднал от 20-я етаж и на третия си казал: „Щом до тук нищо не ми се случи, тъй ще е и по-нататък”. Милион и половина българи напуснаха страната – България не е губила толкова кръв и плът във всичките войни, които е водила. Кой ще работи тук, кой ще създава работни места?
- А как е в Унгария?
- През периода 1998-2002 вървяхме по правия път; заплатите се удвоиха – минимумът стана 400 марки, а един унгарски професор получаваше по 2500 марки. Преди три месеца обаче нашият народ с изпит акъл пак избра комунистите. И тръгнахме надолу. Комунистите никога не са се борили за интересите на Унгария. Преди те бяха интернационалисти и обслужваха Руската империя, сега са космополити и „полягат” на Америка.
- Кажи ни нещо и за Троян, идваш не за пръв път в нашия град.
- Троян ме привлича, защото по нещо ми напомня за онази България от старите снимки, която вече я няма. За първ път бях тук през 1950 г. в село Белиш, на гости на моя студентски съквартирант и приятел Димитър Марковски. На двора на къщата му в Белиш имаше парче от жп релса, служеща за наковалня – бащата на Димитър го бе донесъл от Унгария от фронта. Днес на вилата си и аз си сложих такова парче – много е удобно.- Минаваш за скандална личност, особено след онази жестока книга „Смъртта не е алиби”, в която казваш много тежки истини за някои наши творци.
- Беше редно да представя десетките надути придворни поети и писатели такива, каквито са – голи. А иначе около мен постоянно има анекдоти, лепят ми се. Например този: на един му откраднали магарето. Той попитал съседа си знае ли нещо. Съседът убедително му отвърнал: „Ти за крадец ли ме смяташ?”. Но в този момент дългоухото изревало от съседския двор; без да трепне, комшията рекъл: „Ти на мене ли ще вярваш, или на магарето?”
Интервю на Генадий Маринов
